Едно обикновено интервю с един необикновен писател
Говорим с Дензъл Ребеловски за писането, театъра, живота и всичко останало.
– Здравей!
Здравей!
– Как да започнем това интервю?
С най-баналните въпроси. (Усмихва се.)
– Защо?
Защото гениалното винаги се крие в баналното. И никъде другаде.
– Кой е Дензъл Ребеловски?
Този, който винаги е бил и който винаги ще бъде.
– Тоест?
Себе си.
– От колко време пишеш?
От малко преди първи клас.
– Оттогава пишеш разкази и пиеси?
Не. Тогава се научих да пиша и започнах да го правя. (Смее се.)
– Какво е за теб театърът?
За мен театърът е нещо повече от изкуство.
Защото, ако беше само изкуство щеше да е в рамка. А в театъра няма рамки. Там можеш да бъдеш, когото си поискаш. Дори и себе си.
– Театър или кино?
Отговорът на този въпрос е невъзможен.
Вода или въздух? Не можем и без двете.
Още от праисторическо време хората са разигравали сценки – в пещерите, чрез сенки.
След това на малки сцени, измислили са видеозаснемането.
Може би ни предстоят и още по-интересни начини за себеизразяване.
Защото, в крайна сметка, изкуството е начин за изразяване.
И горко на тези „артисти“, които го правят само за пари.
– Казвайки това, да те питам, според теб цената ли определя
качеството на произведението на изкуството: книга, картина, филм, пиеса, скулптура?
В никакъв случай. Цената се определя от търсенето.
Този пазарен механизъм не е лош, но е нож с две остриета.
– Защо?
Има един съветски художник – Казимир Малевич.
Той е нарисувал картина, която представя през 1915 г.
Тя представлява един черен квадрат. Днес тази картина струва милиони долари.
Не мога да се съглася, че това произведение е по-добро
от един красив пейзаж, нарисуван от Пенчо Пенчев от Симитли.
Не казвам, че трябва да има комисии, които да определят
кое е хубаво и кое не е. Далеч съм от тази мисъл.
Хората, като общество, сме тази комисия.
Но явно филтърът ни е много слаб.
– Какво мислиш за съвременното общество?
В технически прогрес, но духовен упадък. Изгубило е връзка с реалността. Унищожило е ценностната си система.
– Има ли някаква надежда за спасението му?
Обществото е като жив организъм. И, както при него, ако само не реши да се излекува, никой няма да го направи вместо него. Тоест трябва достатъчен брой хора да поискат промяната, за да се случи. Количествените натрупвания да доведат до качествени изменения. И ако някой си мисли, че от него нищо не зависи, не е така. Може точно той да е човекът, капката, която ще прелее чашата и всичко ще се промени.
– Какво е духовен бульон с картофи?
Пиеса на режисьора Ивайло Спасов. (Усмихва се.)
– Питам за смисъла на духовния бульон, отвъд пиесата?
Духовният бульон е Вселената. А ние, хората, сме картофите. Повечето от нас. И това е нещото, което трябва да променим. Да се превърнем отново в хора. Защото, докато сме с мозъци на зеленчуци, ще бъдем манипулирани, експлоатирани и използвани за низшите цели на други хора. А целта на нашия живот не е да консумираме кюфтета на промоция и евтина ракия от казана на бай Иван. Целта на живота ни е да усъвършенстваме съзнанието си и да бъдем щастливи.
– Това ли е смисълът на живота?
Замисляли ли сте се колко е странно, че повечето хора се страхуваме от остаряването, но не искаме и да умрем млади? Какво тогава трябва да се случи? Да живееш за мига. Това е смисълът. Всеки миг е твоят живот.
– Вярваш ли в Бог?
Колкото и той в мен.
– Какви са бъдещите ти творчески планове?
Те принадлежат на бъдещето. Аз живея в настоящето.
– А миналото?
Миналото е снимка, към която поглеждаме, когато ни е тъжно. Но миналото е и учебникът, от който трябва да се учим. Защото, ако не го направим, сме обречени да повтаряме все едни и същи грешки. А, както знаем, само глупакът се спъва два пъти в един и същи камък.
– Как ще завършим интервюто?
Предлагам да е с нещо банално и гениално едновременно.
– Давай!
Ще завърша с една мисъл на Волтер. „Който е добър само за себе си, не е добър за никого.“
