„Триумфът на посредствеността“

 

Вече е ясно, че никога няма да умрем.

Но пустият му, шибан живот, как да го живеем като не идва с инструкции за употреба! 

Дали да го изхабим като се блъскаме като телета и пълним джобовете на всевъзможни нагли корпорации? 

Дали да прахосаме и малкото смисъл в живота си като се ровим по цял ден в интернет? Дали да се дрогираме и да пратим на майната му всичко?

И най-тъпото е, че през цялото време си мислим, че нямаме право на избор. 

Но всъщност имаме. 

Цялата телевизионна и радио помия, която се излива върху нас; нещото, което промива мозъците ни като деца, наречено за по-приятно „образователна система“; всичко около нас има една единствена задача – да ни накара да се почувстваме нищожни. 

И никога, ама никога да не ни мине и през ум, че можем да постигнем нещо наистина важно и смислено в живота си. 

Животът ни се напълни с пластмаса. Всичко вече е изкуствено – храна, цици, интелект. 

Посредствеността е навсякъде – в изкуството, в науката, в ежедневието.

А най-тъжното е когато се примирим. Когато се пуснем по течението на посредствената тиня и потънем в нея. 

Когато станем част от нея. Когато се слеем със световния океан на незначителността и бъдем захвърлени в нищото от вятъра на забравата. Защото онзи отпечатък, който сме искали да оставим, всъщност е бил газене в батака и освен мътилка, не е останало нищо друго.

След много време, когато телата ни вече отдавна ще са се превърнали в прах, нашите съзнания, реещи се из безкрайния дигитален всемир, ще погледнат назад и ще видят какво сме унищожили и какво сме загубили. 

Ще видят, че сме се оставили да бъдем управлявани от посредствеността – че сме предпочитали халтурата пред културата; че сме избирали бързите удоволствия пред дълготрайните знания; че сме избрали лекия път на глупавия щастлив живот пред трудния път на осъзнаването.

Телата ни го усещат. Усещат, че нещо не е наред. Но съзнанията ни им забраняват да мислят. 

Знаете ли как си представям света? 

Светът е един двестакилограмов човек, седнал върху раздърпан диван, държащ в дясната си ръка дюнер, а в лявата – хамбургер, на масичката пред него има пържени картофи и безалкохолно; на телевизора пред себе си той гледа риалити шоу, манипулативни новини и порно; никога не става от дивана, насира се и пикае в гащите си, просто му доставят храна и той само се тъпче ли тъпче. 

И точно в момент на проблясък, решил да промени нещо в живота си, когато той се надига, един голям женски ток, омазан в лайна го настъпва и го смазва.

 

Ура за посредствеността! Три пъти. Ура! Ура! Ура!