Роден в Испания, работи във Франция и Ню Йорк, и умира в Мексико. Бунюел се ражда в богато и благочестиво католическо семейство в Каланда, Испания. Това е място на дълбока вяра, където мнозина буквално са вярвали в „Чудото на Каланда“, в което ампутиран крак е възстановен от Богородица. В младежките си години Бунюел осъзнава разминаванията в логиката на Библията, виждайки конфликт между човешкото желание и табутата на Църквата и как това принуждава хората да лицемерничат и да се самозаблуждават.
Творбата на Бунюел и Салвадор Дали „Андалуското куче“ шокира на множество нива, показвайки актове на физическо насилие, сурово сексуално желание, гниещи трупове на животни, насекоми и пълно нарушение на основните правила на логическия сюжет. Няма основен разказ, въпреки че, ако има константа изобщо във филма, това е агонизиращо чувство за сексуално желание и сексуална недостатъчност. Някой критици биха казали за този филм, че е загадъчна, непоследователна, ирационална, абсурдна, необяснима творческа полюция на двама луди автори. И това определение има своите поддръжници, и това прави Андалуското куче още по качествен филм защото буди дебат, мисъл, интерес и кара зрителя да се вълнува.
“Златният век“ – филмът, който разделя завинаги Бунюел и Дали отново е Сюрреалистичната комбинация от секс, насилие и причудливи образи. Този филм атакува институциите, които се считат за стълбовете на обществото: църква, държава и семейство. Ако в този филм може да се намери непрекъсната тема или разказ, това е лудото желание на една двойка за секс, което упорито се осуетява от абсурдни прекъсвания и дребни раздразнения. Както в Un Chien Andalou, съществува кошмарна атмосфера на сексуално желание, безсилие и неуспех. Бунюел сатаризира и извършва откровени атаки срещу религиозния начин на живот в христянската литургия. Този филм е изумителна сюрреалистична симфония, израз на свръхчувствителност на човек спрямо живота. Нека вземем самото начало, което е чисто документално въведение и където виждаме борещи се скорпиони. Очевидна е авторската декларация, че животът е основан на агресията, че онова, което става в света на скорпионите е същото, което става в света на човека.
Сега ще се пренесем в 1926 година в една резиденция, която обитават Бунюел и приятелите му. Дните минават в пиене на ром, разговори, бардаците и джаз. Точно това е времето, когато той взема дейно участие като актьор и режисьор в представления заедно с Лорка. Получил великолепна диплома, той се премества да живее в Париж, където скоро получава работа като асистент на единствения интелектуален френски режисьор на времето Жан Епщайн.
В Мадрид, 1926 г. Отляво: Салвадор Дали, Вила Морено, Луис Бунюел, Гарсия Лорка и Хосе Антонио Рубио Сакристан.
Попитан какво ще каже за самия сюрреализъм Бунюел казва:
Често ме питат какво се е случило със сюрреализма в крайна сметка. Труден въпрос е, но понякога казвам, че движението беше успешно в своите детайли и провал в своите същества. Бретон, Елуард и Арагон са сред най-добрите френски писатели през този век; техните книги имат видни позиции по всички рафтове на библиотеката. Работата на Ернст, Магрит и Дали е известна, високо ценена и виси на видно място в музеите. Няма съмнение, че сюрреализмът е културен и художествен успех; но това бяха точно областите от най-малко значение за повечето сюрреалисти. Тяхната цел не беше да установят славно място за себе си в аналите на изкуството и литературата, а да променят света, да трансформират самия живот. Това беше нашата основна цел, но един добър поглед наоколо е достатъчно доказателство за нашия провал.
„Дневна красавица“ – този филм шедьовър, толкова еротика показана по толкова деликатен и възбуждащ начин. Тази поход в съзнанието на една жена докарала до смърт съпруга си. Въпроси и мнения, които са достойно за времето преди и сега. Не показва ли за пореден път Бунюел смело същността на скритите ни желания, скрити страсти и емоции. Нима „Дневна красавица“ не показва страшния разрив между сърцето и душата, между една истинска, огромна, нежна любов и неумолмата нужда на сетивата.
70-те години на 20 век са най- активният период на Бунюел – излизат „Ангелът-унищожител“, „Дневникът на една камериерка“, „Тристана“ и др. Последните му филми – „Дискретният чар на буржоазията“/1972/, „Призракът на свободата“/1974/ и „Този неясен обект на желанието“ /1977/ са реализирани като френски продукции и носят типичния за автора сарказъм и ирония към буржоазията в рамките на абсурдната комедия.
В заключения за Бунюел може да се напишат много красиви думи, но дали ще бъде достатъчно. Много по-важно е, че този режисьор продължава да ни вълнува и до днес с филмите си и същите продължават да се гледат.
Автор: Сияра Лозева