Едно обикновено интервю с един необикновен писател
Говорим с Дензъл Ребеловски за писането, театъра, живота и всичко останало.
– Здравей!
Здравей!
– Как да започнем това интервю?
С най-баналните въпроси. (Усмихва се.)
– Защо?
Защото гениалното винаги се крие в баналното. И никъде другаде.
– Кой е Дензъл Ребеловски?
Този, който винаги е бил и който винаги ще бъде.
– Тоест?
Себе си.
– От колко време пишеш?
От малко преди първи клас.
– Оттогава пишеш разкази и пиеси?
Не. Тогава се научих да пиша и започнах да го правя. (Смее се.)
– Какво е за теб театърът?
За мен театърът е нещо повече от изкуство.
Защото, ако беше само изкуство щеше да е в рамка. А в театъра няма рамки. Там можеш да бъдеш, когото си поискаш. Дори и себе си.
– Театър или кино?
Отговорът на този въпрос е невъзможен.
Вода или въздух? Не можем и без двете.
Още от праисторическо време хората са разигравали сценки – в пещерите, чрез сенки.
След това на малки сцени, измислили са видеозаснемането.
Може би ни предстоят и още по-интересни начини за себеизразяване.
Защото, в крайна сметка, изкуството е начин за изразяване.
И горко на тези „артисти“, които го правят само за пари.
– Казвайки това, да те питам, според теб цената ли определя
качеството на произведението на изкуството: книга, картина, филм, пиеса, скулптура?
В никакъв случай. Цената се определя от търсенето.
Този пазарен механизъм не е лош, но е нож с две остриета.
– Защо?
Има един съветски художник – Казимир Малевич.
Той е нарисувал картина, която представя през 1915 г.
Тя представлява един черен квадрат. Днес тази картина струва милиони долари.
Не мога да се съглася, че това произведение е по-добро
от един красив пейзаж, нарисуван от Пенчо Пенчев от Симитли.
Не казвам, че трябва да има комисии, които да определят
кое е хубаво и кое не е. Далеч съм от тази мисъл.
Хората, като общество, сме тази комисия.
Но явно филтърът ни е много слаб.

Дензъл Ребеловски