ЗАЩО В БЪЛГАРИЯ КУЛТУРАТА И ИЗКУСТВОТО СЕ ЗАКРИВАТ УМИШЛЕНО?

Когато властта се страхува от духовността, първо посяга на културата!

В България от години наблюдаваме една тревожна и все по-очевидна тенденция – културата и изкуството постепенно се изтласкват в периферията на обществения живот. Театрите се борят за оцеляване, читалищата губят подкрепа, музеите и галериите съществуват с ограничени бюджети, творците са принудени да работят при унизителни условия, а независимите културни пространства все по-често са изправени пред въпроса дали изобщо ще продължат да съществуват.

И тук идва големият въпрос към управляващите: Случва ли се всичко това случайно, или зад системното неглижиране на културата стои една дългогодишна политическа безотговорност, която вече прилича на целенасочено обезкултуряване на обществото?

Защото, когато една държава постоянно намира средства за администрация, политически кампании, обществени поръчки и всевъзможни други приоритети, но не може да осигури достойно финансиране за култура, проблемът не е само финансов. Проблемът е в ценностната система на управляващите.

Културата не е излишен разход. Тя е национална необходимост!

Уважаеми управляващи, разберете най-после, че държавата не се изгражда единствено с асфалт, бетон и икономически показатели. Държавата се изгражда и с дух, памет, образование, изкуство и национално самосъзнание.

Какво послание изпращате на младите хора, когато един талантлив артист не може да се издържа от труда си? Какво казвате на музиканта, актьора, художника, писателя и режисьора, когато ги оставяте сами да се борят за съществуването си? Какво бъдеще предлагате на децата, когато достъпът им до театър, музика, литература и изобразително изкуство се превръща в привилегия, а не в естествена част от тяхното развитие?

И после се чудим защо обществото е разделено, защо агресията расте, защо младите губят връзка с националната си идентичност и защо все повече хора напускат страната.

Не може да унищожаваш средата, в която се раждат духовността, критичното мислене и свободният дух, а след това да очакваш образовано, мислещо и отговорно общество.

Има и нещо още по-тревожно. Изкуството по своята същност задава въпроси. То провокира, разобличава, критикува, създава свободни личности. То не се подчинява лесно на политически удобства и властови интереси.

Един мислещ човек задава въпроси. Един духовно независим човек не приема безкритично всяко решение на властта. Едно общество с развита култура трудно може да бъде държано в неведение и манипулирано.

Затова културата трябва да бъде защитавана не само като сектор от икономиката, а като основа на демокрацията.

Не твърдя, че всяко закриване на културна институция е резултат от предварителен политически план. Но когато години наред липсват последователна стратегия, адекватно финансиране, уважение към творческия труд и реална грижа за културното наследство, резултатът е един и същ – постепенно разрушаване на духовната инфраструктура на България.

И отговорността за това е политическа.

Къде е дългосрочната национална стратегия за култура? Къде е гарантираният достъп до изкуство за децата? Къде е достойното заплащане на творците? Къде е защитата на независимите културни организации? Къде е държавническото отношение към българското културно наследство?

Не са достатъчни красиви речи по време на празници, венци пред паметници и патетични декларации за величието на българския дух. Културата не се защитава с протоколни мероприятия и политически лозунги. Тя се защитава с реални действия, бюджет, дългосрочна политика и уважение към хората, които я създават.

България има нужда от управляващи, които разбират, че културата не е украса на държавността. Тя е нейният фундамент.

Защото може да построим нови сгради, но ако в тях няма духовност, те ще останат просто бетон. Можем да имаме модерни пътища, но ако нямаме памет за миналото и визия за бъдещето, няма да знаем накъде вървим.

Можем да се наричаме европейска държава, но без култура, образование и уважение към изкуството това ще бъде само географско и политическо определение.

Управляващите трябва да разберат едно: закриването на културни институции не е просто административно решение. То е посегателство върху паметта, идентичността и бъдещето на нацията.

И ако днес позволим да замлъкнат театрите, да опустеят читалищата, да затворят галериите и да бъдат обезценени творците, утре няма да имаме право да се питаме защо сме изгубили духовността си.

Защото културата не изчезва изведнъж. Първо спират да я финансират. После спират да я подкрепят. След това я обявяват за ненужна. Накрая затварят вратите ѝ.

Но една нация, която доброволно се отказва от културата си, сама се отказва от бъдещето си.

Господа управляващи, България не е само територия за управление, бюджет за разпределяне и власт за упражняване. България е народ, история, памет и духовност!

И културата не е милост, която трябва да оказвате на творците. Тя е обществено право и държавна отговорност.

Спрете да третирате изкуството като ненужен разход!

Спрете да обричате творците на оцеляване!

Спрете да превръщате духовността в последен приоритет!

Защото държава без култура може да съществува на картата, но не може да съществува пълноценно в съзнанието на един народ.

А България заслужава много повече!