Държавното кино за свои хора: защо едни и същи продуценти печелят милиони, а новите остават пред вратата?

Всяка година държавата отделя милиони левове за българското кино. На теория тези средства трябва да стимулират творчеството, да насърчават конкуренцията и да дават шанс на талантливи режисьори и продуценти да реализират проектите си. На практика обаче все по-често възниква един неудобен въпрос: защо сред печелившите почти винаги се появяват едни и същи имена?

За хората извън филмовите среди системата изглежда като затворен клуб. Конкурсите се обявяват публично, комисии оценяват проектите, решенията се публикуват. Формално всичко е наред. Но когато резултатите се повтарят година след година и публичните средства отново потичат към ограничен кръг продуцентски компании, трудно може да се убеди обществото, че всички участници стартират от една и съща линия.

Младите режисьори и независимите продуценти често се сблъскват с непробиваема стена от административни изисквания, сложни процедури и критерии, които привидно са неутрални, но на практика облагодетелстват вече утвърдените играчи. Ако нямаш зад гърба си дълга история от реализирани проекти, ако нямаш правилните контакти и достатъчно ресурси да подготвиш сложна документация, шансовете ти рязко намаляват още преди художествените качества на проекта да бъдат разгледани.

Тук възниква и най-големият проблем – липсата на доверие. Не защото непременно има нарушения, а защото системата е създала усещане за предвидимост. А когато резултатите изглеждат предвидими, хората започват да се питат дали конкурсите действително са състезание или просто административна процедура за разпределяне на средства между вече познати получатели.

Още по-тревожно е, че държавното финансиране често не е обвързано с реалния обществен интерес към крайния продукт. Българските данъкоплатци плащат за филми, които в много случаи достигат до ограничена публика и остават почти незабелязани извън фестивалните среди. Логично възниква въпросът: ако даден продуцент многократно получава публични средства, каква е оценката за резултатите? Колко зрители са гледали филмите? Какъв е културният и икономическият ефект? И защо при незадоволителни резултати финансирането продължава да се концентрира в същите ръце?

Системата все повече напомня на модел, в който рискът се поема от обществото, а достъпът до ресурса е ограничен до тесен кръг участници. Това не е просто проблем на киното. Това е проблем на принципа, по който се разпределят публични средства. Когато конкуренцията е ограничена, когато новите лица трудно пробиват, а старите позиции изглеждат гарантирани, се създава среда, която убива инициативата и обезкуражава таланта.

Най-голямата вреда от подобен модел не е финансовата. Тя е културна. Българското кино губи свежи идеи, нови гледни точки и различни авторски гласове. Вместо да бъде поле за творческо съревнование, секторът рискува да се превърне в система на самовъзпроизвеждане, в която едни и същи хора си разпределят ограничен ресурс под наблюдението на държавата.

Ако институциите искат обществено доверие, те трябва да отговорят на няколко прости въпроса. Защо едни и същи продуценти печелят толкова често? Как се измерва успехът на финансираните проекти? Какви гаранции съществуват, че новите кандидати получават реален шанс? И най-важното – служи ли системата на българското кино или на онези, които вече са се настанили удобно в нея?

Докато тези въпроси остават без убедителен отговор, съмненията ще растат. А когато доверието изчезне, дори най-добрата идея за подкрепа на културата започва да изглежда като поредната схема за разпределяне на държавни пари между малцина привилегировани.